Защо след раздяла приятелските съвети често не помагат, а понякога дори вредят…

След раздяла почти винаги идват съвети от доброжелатели покрай теб. Дават се с добро намерение, от грижа, от желание да помогнат и да облекчат болката.

Приятели, роднини, близки хора се включват с думи, които според тях трябва да дадат опора и посока. В повечето случаи проблемът не е в намерението, а в ефекта. Особено когато човек е в уязвимо състояние, тези думи често не носят утеха, а допълнително напрежение.

Съветите обикновено звучат като. “Ще мине.“ “По-добре, че се е случило.“ “Ще си намериш по-добър.“ “Просто не мисли за това.“ “Ти си силна, ще се оправиш.“

Казани са от хора, които те обичат и искат да те видят добре. Въпреки това вътре в теб нещо остава неразбрано и нечуто.

Първата причина тези съвети да не помагат е, че често се преживяват като натиск. След раздяла вътрешната опора е разклатена. Идентичността е в процес на разпад и пренареждане. Болката не е нещо, което може да бъде изключено с мотивационни призиви. Когато отвън идва послание, че ще си по-добре, ще се справиш, това може да донесе утеха за момент, но дълбоко вътре остава усещане, че болката ти е омаловажена.

В този период вътре в жената се случва много повече от това, което е видимо. Раздялата не е само загуба на човек. Тя често е загуба на роля, на сигурност, на образ за себе си.

Активират се стари рани, страхове от изоставяне, съмнения в собствената стойност. Емоциите са интензивни и често противоречиви. Универсалните съвети не могат да обхванат този вътрешен процес, защото той е дълбоко личен.

Има и втора, много важна причина, поради която приятелските съвети понякога дори вредят. Близките хора не могат да бъдат безпристрастни.

Приятелите често автоматично застават на твоя страна. Те виждат болката ти и искат да те защитят. Това лесно води до валидиране ти в “ролята на жертва”.

Гневът и обвиненията ти получават подкрепа, но процесът на приемане и изживяване на болката остава в застой. Вместо движение напред се създава затворен кръг на самосъжаление и фиксация в случилото се, защото обвинението и огорчението не оставят място за приемане и изживяване.

Освен това всеки човек гледа ситуацията през собствената си призма. През своя житейски опит, своите раздели, страхове и незараснали места. Съветите, които дава, често отразяват това, което той би направил или това, което е трябвало да направи в своя живот. В повечето случаи хората нямат ресурсите и инструментите да погледнат безпристрастно. Те интерпретират, сравняват и проектират, без да го осъзнават. Това не означава, че не ги е грижа. Означава, че гледат през своя филтър, а не през твоята реалност.

Всичко това може да доведе до допълнително объркване. Жената започва да се съмнява в собственото си усещане. Започва да търси отговори навън, вместо да се свърже с това, което реално преживява. Болката не се преживява докрай, а се задържа.

Процесът на възстановяване се удължава, защото липсва пространство за истинско изживяване и освобождаване.

Подкрепата не е съвет. Подкрепата не е взимане на страна. Подкрепата не е тълкуване и оценка. Подкрепата е присъствие. Пространство, в което болката може да съществува, без да бъде поправяна, обяснявана или омаловажавана.

Когато човек усеща, че не може да се справи сам, когато болката се върти в кръг, когато има вина, гняв или усещане за застой, тогава е важно да има различен тип подкрепа.

Подкрепа от човек, който е безпристрастен. От човек, който има инструментите да държи пространство и да преведе през етапите на скръбта и болката. От човек, който може да помогне да се достигнат скритите емоции и модели и да се види ситуацията под различен ъгъл.

За да може жената да види себе си и случилото се ясно и спокойно. И да стигне до приемане, което идва отвътре, а не от чуждите думи.