Защо една жена остава дълги години или се връща отново и отново в токсични връзки?

Попаднах на публикацията си от преди една година, в която разказвам личната си история в група от жени. Целта беше да провокирам дискусия по темата с токсичните връзки, да дам лъч надежда на тези, които още са там и да предложа помощта си, на тези които търсят помощ, защото знам колко е невъзможно да излезеш от такова нещо сам.

Днес ще говоря за една малка част от реакциите на дамите в групата, които бяха доста жлъчни и цинични. Тези реакции са първични и вероятно имат своята по-дълбока причина, но на първо четене причината за подобно отношение е неразбирането как е възможно човек да стигне до там, че да търпи това върху себе си.

Важно е да говорим за тези първични реакции, защото съм сигурна, че в реалния живот на всяка една жена закотвена в токсична връзка има поне един човек, който да реагира по този начин – да назидава, да укорява, дадава решения без да пита.

Важно е и да разгледаме реалните причини зад решението на една жена да стои и да търпи.

Защо една жена остава дълги години или се връща отново и отново в токсични връзки?

Първични реакции:

“Що за жена би го търпяла това?! До характер е и до себеуважение! Кво ви има бе! Искрено съжалявам, че прочетох тази глупост!”

“Ако тази история е истинска Вие сте за лудница! Жената трябва да има достойнство и морал!”

“То бива, бива да нямате себеуважение и гордост, ама това минава всякакв граница – ако тази история е истинска, аз бих се срамувала да я споделям.”

“Ако това е истина направо ме е яд на жени като Вас! Заради такива има мъже, които не уважават жените!”

Реална причина:

Както виждате и в самите първични реакции има повтарящ се мотив – липса на себеуважение и достойнство. Първичната реакция спира до тук и започва да укорява.

Защо обаче, една жена няма себеуважение и достойнство, а друга има? Защо една жена може да сложи граница, а друга се страхува и дори може би смята, че това заслужава?

Как се формира ниското самочувствие и нарушената себеоценка чрез възпитанието в ранно детство

Самочувствието и себестойността не са вътрешна даденост. Те се изграждат през реални преживявания още в най-ранна възраст. Детето не се ражда с представа за своята стойност. То я формира на база това, което вижда и усеща в отношението на значимите възрастни към неговото присъствие, емоции и потребности.

Когато тези отношения са свързани с пренебрежение, засрамване или условно одобрение, се формира вътрешна структура, в която собствената стойност става нестабилна, зависима от външни реакции, а чувството за себе си остава неясно и разпокъсано.

Това състояние създава основата за хронична вътрешна несигурност, която в зряла възраст се проявява като ниско самочувствие, липса на граници, страх от отхвърляне и склонност към дълготрайно търпене на вредни взаимоотношения.

Емоционално пренебрегване

Когато родителят не реагира на емоциите на детето, не му дава огледало за неговото вътрешно състояние и не го валидира, детето изгражда усещане, че не е важно. Това не винаги е свързано със злоупотреба или пряко насилие. Много често родителят е физически присъстващ, но емоционално недостъпен, поради собствена тревожност, депресия, умора или дезорганизация. Липсата на емоционална реакция кара детето да заключи, че преживяванията му нямат значение. Това подкопава формирането на вътрешна стойност.

Условно одобрение и контрол чрез поведение

Когато обичта е обвързана с поведение – „Обичам те, когато си добро дете“, „Гордея се с теб, когато слушаш“, „Не искам да те виждам, ако ще ревеш“, детето научава, че трябва да се адаптира, за да бъде прието. Това изгражда условен модел на стойност, при който всяко лично изразяване извън „правилната“ форма води до страх от отхвърляне. В зряла възраст тази динамика създава хора, които се стремят да бъдат харесвани, угодни и тихи, дори когато това е в разрез със собствените им нужди.

Забрана за изразяване на емоции

Когато детето бъде възпирано да изразява емоции с изказвания от рода на „Не се глези“, „Млъкни“, „Стига си се правил на жертва“, това води до вътрешно разцепване. Емоциите започват да се възприемат като слабост, заплаха или причина за наказание. Така се изгражда поведенческа фасада, при която човек в зряла възраст не умее да разпознава, назовава или уважава собствените си емоции. Това директно засяга себеоценката, защото автентичната връзка със себе си е прекъсната още в зародиш.

Формиране на вътрешен критик и разпад на стабилната идентичност

Когато няма външен глас, който да каже: „Това, което чувстваш, е валидно“, детето започва да възприема вътрешния си критик като истина. С времето този глас става доминиращ. Той обезценява, обвинява, наказва.

Идентичността се изгражда около това как да избегнеш срам, как да не си в тежест, как да бъдеш приет. Няма пространство за спонтанност, експериментиране или развитие на истинско Аз. Човек се научава да съществува като функция – да бъде полезен, тих, изряден. Това е основа за ниско самочувствие и липса на стабилна вътрешна стойност в зрелия живот.

Връзки и взаимоотношения

Когато човек няма изградена вътрешна опора и не познава усещането за сигурна привързаност, той несъзнателно се насочва към познати емоционални сценарии, дори когато те са вредни. Не защото търси болка, а защото няма вътрешен ориентир за нещо различно.

Така жената, която е израснала в пренебрежение, критика или условна любов, може в зряла възраст да търпи партньор, който я третира по подобен начин. Това не е избор. Това е логично продължение на ранно формирания ѝ вътрешен свят.

Как преживяната травма в детството разрушава себеоценката, самочувствието и усещането за вътрешна стойност

Когато в основата на детското развитие има тежка травма, било то емоционална, физическа или сексуална, това не просто затруднява изграждането на здрава самооценка. Това води до разрушаване на усещането, че личността има правото да съществува, да бъде защитена и уважавана.

Тук вече не говорим за модели на възпитание, които не са били достатъчно добри. Говорим за ситуации, в които детето е преживяло тежки заплахи, които не е могло да осмисли, регулира или преживее с подкрепа.

Това създава дълготрайни емоционални последици и неврологични промени в начина, по който мозъкът обработва реалността, идентичността и взаимоотношенията.

 Емоционална травма

Емоционалното насилие включва повтарящи се действия или изказвания, които унижават, отхвърлят или омаловажават личността на детето. Това може да включва:

– системна критика

– обиди и омаловажителни коментари

– сарказъм и ирония, насочени към детето

– използване на срама като средство за контрол

– игнориране или мълчаливи наказания

– постоянни викове и заплахи

– чести истерични скандали между родителите пред детето

– системно физическо насилие между родителите или близки роднини пред детето

Когато такива модели са ежедневие, детето формира дълбоко убеждение, че с него има нещо фундаментално грешно. В зряла възраст това се проявява като постоянен вътрешен самонаказващ глас, който подкопава самочувствието още преди човек да е започнал каквото и да било.

 Физическо насилие

Физическото насилие разрушава усещането, че човек има право на физическа неприкосновеност и вътрешна стойност. Когато удрящият е родител, това създава несъвместимост между любов и унижение, между близост и болка. Детето не разбира защо е наранено. Не може да си го обясни, освен през единствения възможен за него извод:

„Това се случва, защото аз не струвам.“

Това преживяване води до дълбоко заложено чувство за вина и дефектност, което постепенно се слива с идентичността. Детето губи усещането, че заслужава грижа, защита и уважение по рождение. В зряла възраст това се проявява като:

– ниска толерантност към физическа близост

– невъзможност да поставя граници

– липса на усещане, че има право да се защитава

– допускане на унижаващо или грубо поведение от партньори и авторитетни фигури

– вътрешно убеждение, че не заслужава любов или уважение

Физическото насилие не просто оставя следи в тялото. То заличава вътрешната стойност като преживяване. Когато детето се научи, че болката идва от ръцете на най-близките, то започва да вярва, че неговото съществуване не е свързано с право на защита, а със задължение за подчинение.

 Сексуално насилие

Сексуалната травма има най-деструктивен ефект върху чувството за стойност и идентичност. Особено когато се случва в детска възраст, и още по-силно, когато извършителят е от близкото семейно обкръжение. Това води до:

– разпад на базисното усещане за „Аз“

– тежка дисоциация от тялото

– усещане за мръсотия, вина и срам

– дълбоко себеотхвърляне

– загуба на усещане за граници

– вътрешно убеждение, че човек не струва и не заслужава добро отношение

Този тип травма подкопава самочувствието и заличава личността в основата ѝ. Човек може да функционира, да работи, да създава семейство, но отвътре остава с усещането, че живее с фалшива идентичност, зад която се крие нещо, което не заслужава да бъде обичано.

 Травмата и идентичността

Когато в основата на развитието има насилие, пренебрежение или сексуална злоупотреба, идентичността се изгражда около оцеляването, не около присъствието. Липсва автентично ядро. Всичко се върти около това как да избегнеш болка, срам или отхвърляне. В зряла възраст това води до:

– нестабилно самочувствие

– липса на ясна лична стойност

– избор на унижаващи взаимоотношения

– страх от отстояване на нужди

– склонност към самоизолация или зависими отношения

Когато травмата и моделите на възпитание се преплетат

Често, както в моя случай, причината за хронично ниско самочувствие, липса на вътрешна стойност и търпимост към вредни отношения е комбинация от ранна детска травма и гореизброените модели на възпитание.

Когато детето расте без усещане за безусловна стойност, без право на автентични емоции, и в същото време преживява насилие, изоставяне или срам, то няма на какво да изгради здрава самоличност. Цялото му съществуване се организира около адаптация и самозащита:

– Как да бъда такава, че да не ме изоставят?
– Как да не съм прекалено?
– Как да бъда полезна, нужна, удобна?

В зряла възраст това се превръща в дълбоко разделение между външна функционалност и вътрешна празнота.

Жената може да изглежда силна, грижовна, отговорна, но вътрешно усеща, че няма стойност извън ролите си. Това води до възпроизвеждане на същите ранни динамики във връзките 0 партньори, които я пренебрегват, критикуват, нараняват или използват, но към които тя се чувства привързана по начин, който не може да контролира.

Колкото по-дълго тази комбинация остава неосъзната и нелекувана, толкова по-дълбоко се вкоренява убеждението, че това е „нормалното“. Жената не избира съзнателно да търпи. Просто никога не е била научена, че има право да изисква нещо различно.

За това, когато осъдим и порицаем някой и му кажем “просто си тръгни, имай малко себеуважение” – единственото, което правим е да сипем още сол в раната.

Жена, която търпи токсична връзка е жена, която дълбоко в себе си страда и отдавна е изгубила пътя и връзката с душата си.

Пътят обратно към цялото и сърце минава през огън и бури. Често изглежда непосилен. Често и се иска просто да се откаже и да изчезне завинаги.

Ако тази жена си ти…знай, че не си сама и , че не е срамно да потърсиш помощ, никога не е късно да започнеш отначало и най-хубавото в живота ти тепърва предстои – отвъд болката и липсата.