Истинската причина да поддържаш фалшива усмивка след раздялата…

След раздяла много жени започват да се държат като “над нещата”, като “бързо стъпили на крак”, “ продължили напред”и тн.

Фасадата на всичко това е широка усмивка, отговор “добре съм” и огромно, изрощително старание да не показват колко всъщност им е тежко. Усмивката става маска.

Привидно причината е, че не искаме да ни съжаляват. Не искаме да ни дават непоискани съвети. Не искаме някой да омаловажи болката ни, сравнявайки я със своята или с нечия чужда. Не искаме да изглеждаме слаби в очите на другите. Затова се усмихваме и показваме колко сме силни и, че се справяме.

В действителност, всяка външна реакция, от която се “предпазваме” е проекция на вътрешният ни глас и състояние.

Страхът, че ще ни осъдят, означава, че ние вече осъждаме себе си. Страхът, че ще ни видят унизени, означава, че вътре в нас все още живеем с усещането за унижение. Страхът, че ще изглеждаме слаби, означава, че ние самите още не можем да приемем собствената си уязвимост.

Това, което очакваме в реакците от другите, е начинът, по който ние гледаме на себе си.

Когато не искаме да говорим за случилото се, когато ни е неудобно да споделим историята си, ние просто не искаме да се срещнем с чувствата си там.

По-лесно е да се усмихнем и да потиснем, отколкото да признаем, че сме наранени.

Фалшивата усмивка създава илюзия за контрол. Тя ни дава усещане, че държим ситуацията в ръце, че сме над нея. Вътре обаче остава разминаването между това, което преживяваме, и това, което показваме. Колкото по-дълго поддържаме този образ, толкова повече се отдалечаваме от себе си.

Ако сме приели случилото се и реагираме от място на вътрешна опора, реакцията на другите няма тежест. Няма страх от съжаление, няма страх от осъждане, няма страх от това как изглеждаме. Историята ни вече не е доказателство за провал, а преживяване, което сме интегрирали.

Когато се страхуваме да бъдем уязвими пред другите, това означава, че още не сме приели напълно тази нова реалност и тази нова идентичност на жената, която е преживяла раздяла. Жената, която в момента е сама. Докато не приемем това вътре в себе си, ще се опитваме да го скрием отвън.

Истинската стабилност не идва от това да изглеждаме добре. Тя идва от това да можем да кажем „болно ми е“ и да не се срамуваме от това. Когато престанем да се осъждаме за собствената си уязвимост, нуждата да я прикриваме постепенно изчезва.