Винаги съм се чудила на жените, които…

Винаги съм се чудила на жените, които не само търпят но и оправдават физическото насилие над себе си в собствения си дом.

Майка ми е била една от тях. Отдавна. След това е събрала достатъчно съзнание и смелост, за да си тръгне. И да срещне баща ми. А той на свой ред да започне да я тормози. Вербално.

И аз не разбирах защо му позволява и защо търпи. Ядосвах се. На нея, на него. После им простих и ги приех. Нямам други. Обичам си ги с всичките им грешни програми. Но ето, че дойде ден и аз да създам дом.

Зарекох се да е с Любов и никога, ама никога да не допусна някой да се държи унизително с мен. Да ми крещи. Да ме обижда. Да ми избожда очите с грешките и недостатъците ми. Да ми казва, че ако правя нещата по друг начин, то тогава ще заслужа любов…Зарекох се.

А после бавно, без да го осъзнавам дори, домът ми се превърна в този от който толкова много исках да избягам като дете.

И тогава разбрах.

Разбрах колко е голям страха от това да разрушиш илюзиите си. Които си закърпвал половин живот.

Да видиш истината. За себе си и за другия. Да си признаеш, че представата ти за Любовта се е изкривила до неузнаваемост. За да пасне на нечии счупени основи.

За да я задържиш на всяка цена.

На цената на себе си.