За майките, които предават дъщерите си…

Живееш с човек, който те мачка, крещи ти, обижда те, контролира те, но на теб ти е що годе добре. Е какво пък…нали поне не те бие. А и не през цялото време е толкова зле, има едни вълшебни минути, в които той е забавен, грижовен, спокоен. И тези минути са ти достатъчни, за да се закотвиш, да си затвориш очите за всичко друго. А и какво, може би за другото наистина е твоя вината, той е “добър човек”, а ти не се стараеш достатъчно и само го гневиш. Би направила всичко за онези вълшебни минути. Те са твоят наркотик, твоят електрически нашийник. Би направила всичко, дори цената да са децата ти.

А детето ти ти казва, че мрази баща си. Ти не искаш да знаеш защо или пък си мислиш, че знаеш, но причината, която ти виждаш е толкова повърхностна, че няма как да е цялата.

Не, детето ти не мрази баща си, защото не му е купил ново яке или играчка. Якето е отдушника на цялата жлъч, която се е събрала и иска да бъде видяна и разбрана.

Вместо това ти казваш:

“Не се говори така”

И въпросът приключва.

Детето ти продължава да гасне, вглъбява се в себе си, спира да говори…но ти отново се обръщаш на другата страна – “Сигурно е период или пък характера и ще е такъв.”

Детето расте, още дори не е в гимназия, но се прибира вкъщи пияно посред бял ден, мирише на пепелник…и отново среща апатията ти.

Вече е тийнейджър. Не говори и не споделя с теб. Не знаеш нищо за света му и не питаш. По цял ден не се прибира вкъщи, не ходи на училище, с няколко предупредителни бележки е за изключване, а ти дори не знаеш – “Ох много е трудно това дете, не знам как да говоря с нея. Направо е невъзможно да се говори с нея!”

Подозираш, че детето ти се занимава с непристойни неща, но продължаваш да мълчиш -“Какво да направя аз, тя е на 18 вече, възрастен човек, и без това не говори с мен – да се оправя.”

Дълбоко в себе си все пак усещаш, че не правиш нещо достатъчно и започваш да компенсираш – с прекалено обгрижване, угодничество, на челна стойка ще застанеш, за да се харесаш на детето си. Само че каквото и да направиш в материалното не може да компенсира това, че липсваш емоционално. Нищо не може да компенсира това, че си обърнала гръб, когато е трябвало да се изправиш и да защитиш детето си.

Детето ти вече е на 40 и почваш да се чудиш…къде сбърках. Но дори и сега отказваш да потърсиш истината и правиш това, което цял живот си правила – избираш да си жертвата, а вината да е в детето ти. Ти си направила толкова много неща, а тя е неблагодарна. Тя не оценява, тя не разбира…

Ако тази майка си ти, вероятно си изпитала болка от прочетеното. И това е така, защото думите ми оголват нерва на истината…

Знай че никога не е късно да избереш да я видиш.