Мъжът ми (бившият) доведе вкъщи много по-млада жена, която да живее с нас…

Мъжът ми (бившият) доведе вкъщи много по-млада жена, която да живее с нас… 9 месеца след като родих второто ни дете.

Запознал се с нея на работа, влюбил се. Тя също.

„Искам да имам семейство с две жени. Нека опитаме. Все още те обичам и не искам да се разделяме, но също така искам и нея.“

Сърцето ми се късаше. Буквално „видях“ в ума си как в гърдите ми се пропука тъмен черен отвор. Бях завладяна от тъга, вина, срам, негодувание, често прерастващи в дива ярост. Трябваше да се овладея и да подтисна всичко дълбоко в себе си заради децата. Кърмех. Нямах работа тогава или други доходи, нямах къде да живея, ако се изнеса. Не можех и тях да изгоня, защото живеехме в къщата на родителите му.

По-голямото дете едва ходеше на детска градина поради често боледуване и трябваше да мине поне още една година, преди бебето да бъде прието на ясла.

Чувствах се в безизходица, без правилен ход, без друг избор, освен да остана там, където съм. Отключих начален стадии на Хашимото.

Заета с бебе и малко дете, дните ми просто минаваха. Скоро изминаха месец-два след като започнахме да живеем тримата заедно. Тя поиска в самото начало той да спи в една спалня с нея всяка  вечер или нямало да е доволна и ще си тръгне.

Той се съгласи…

Тогава за първи път осъзнах истината.

Всичко беше приключило.

Не исках да я видя тази истина, не исках да я призная, борех се със зъби и нокти да не я приема. Хващах се за всичко като за сламка и разпалвах надеждата си, че нещо ще се промени.

Нищо не се променяше.

Станахме просто съквартиранти. Времето ни заедно и интимността бяха оскъдни с две деца дори преди „новия член на семейството“. С нея те просто спряха да съществуват.

Той й даде цялата си мъжка енергия и внимание и изведнъж аз бях просто „мама“, получаваща от време на време студена целувка, летаргична прегръдка, незаинтересовани погледи иии безкрайни разговори за работа или деца.

А скоро и ругатни и обиди, защото било мръсно и неподредено, а аз по цял ден нищо не съм правела…

Сутринта на 38-ия ми рожден ден, 2 месеца след като тя се премести вкъщи, се събудих с Ковид. Чувствах се изключително уморена. Имах висока температура, нямах обоняние.

За моя изненада обаче имах изключителна яснота на ума. Усещах изключително силна връзка с интуицията си и с божествената си същност. Цялото ми вътрешно същество ми говореше, казвайки ми да “се пусна”.

„Не си поставяй очаквания, остави ги да бъдат. Всичко се случва за добро. И без това отдавна не се чувстваше на място в тази връзка. Знаеш, че нещо много по-добро е пред теб, но трябва да се пуснеш от сегашната ситуация  и да направиш място за новото.”

Мъжът ми изведе децата. Легнах и медитирах известно време върху посланието, което получих. Изведнъж почувствах много силно присъствие около мен, което усетих със всяка фибра на тялото си. За момент се почувствах толкова развълнувана и ободрена, сякаш преживявах „любов от пръв поглед“.

Когато станах, забелязах друго удивително нещо – тялото ми се чувстваше толкова леко, ефирно и заредено с енергия, въпреки факта, че все още имах висока температура.

По онова време тялото ми беше много схванато и всичко ме болеше през цялото време, до такава степен, че просто бях свикнала.

А в онзи момент не усещах НИКАКВА болка, нито в коленете, нито в раменете, нито във врата, нито в кръста. Чувствах се лека като въздух, сякаш изобщо нямах тяло…

Това обаче беше само бегъл поглед към това, което беше възможно и стоеше пред мен, ако избера да се пусна от текущата ситуация.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Бързо се върнах към старото си отчайващо мислене на “предадената жена на средна възраст с две деца и шантав съпруг.”

Отне ми още 9 месеца и много решителност, за да проясня ума си и да започн да приемам ситуацията.

Обаче не си тръгнах.

Останах там, лъжейки се, че нямам друг избор, че ще ми е по-лесно да отгледам две малки деца, ако имам тяхната подкрепа.

Лутах се в две противоположности постоянно.

Един ден се чувствах ок, като ги гледах заедно и спокойна за бъдещето си. На другия ден отново влизах в ролята на ядосана, тъжна и разочарована.

Все още таях надежда, че може би има връщане назад и че може би все пак бихме могли да създадем силното и любящо семейство, за което копнея.

За да ме извади от този унес, интуицията ми отново се включи.

Сънувах най-ужасния сън, който някога съм имала, дори не бих посмяла да го споделя или да го запиша. Беше ярък и запомнящ се.

Знаех, че е важен и не можех просто да се преструвам, че не се е случил.

Освен всичко друго го сънувах и в навечерието на едно от астрологически значимите новолуния.

Това, което астролозите свързваха с тази нощ беше: „извеждане на повърхността на драми, за които все още се държим, така че да можем напълно да ги излекуваме“.

Разбрах, че този сън е поглед към едно бъдеще, в което не намирам сили да си тръгна и оставам да се държа за тъгата и отчаянието си.

Колко прекрасна е интуицията ни и връзката с божествената ни същност! Показаха ми се проблясъци от бъдещето ми на кръстопътя, на който висях толкова време. Беше време за решение. 

Въпреки, че вече бях взела моето, нещо ме спираше. Не можех да си тръгна. Все още таях мъничка надежда, че това може да се получи, че ние тримата можем да бъдем щастливо семейство. В същото време знаех, че това е пълна глупост и лудост.

Това лутане продължи цели 2 години!

Най-накрая успях да се откъсна от болката си, от разбитите си мечти и драми.

Очите и сърцето ми гледат само напред. Без съжаление, без повече осъждане, без повече страх. Само яснота и решителност.

За първи път вече не се виждам в съзнанието си като уплашеното, тъжно малко момиченце, търсещо напътствие и утеха във висшето си Аз. Сега виждам себе си КАТО висшето божествено Аз, прегръщащо и обгрижващо своето вътрешно дете.

Благодарна съм за всяка помощ и подкрепа, които получих по пътя. Давам си сметка, че никога нямаше да успея да изляза от капаните на ума си сама. Именно това ме подтикна да споделям пътя си и да се сдобия с умения, които биха помогнали и на вас да излезете от илюзиите си.