---

Болката след раздялата не отшумява с времето, само се потиска.

Не отминава и с опити да я анализираш или да говориш за нея.

Това е така, защото тя се записва в тялото и в нервната система. Затова не се променя, дори когато разбираш какво се е случило и можеш да го обясниш.

Анализирането и говоренето често остават механизми за справяне. Същото се случва и с други неща, които носят моментно облекчение и те карат да се почувстваш по-добре. Практики за “повишаване на вибрацията“, различни техники, кристали, мантри.

Всичко това може да донесе временно усещане за лекота, но не достига до мястото, в което е самата болка. Не я премахва.

Болката си тръгва, когато си позволиш да я приемеш и се срещнеш с нея в безопасно пространство. Когато можеш да я изживееш, без да се разпаднеш, да я преработиш и да я пуснеш.

Болката преминава през няколко вътрешни състояния.

Първо идва шокът. В този момент нервната система отказва да приеме случилото се и не може да го обработи. Има безсъние, има дълбока тъга, има много плач. Постоянно се връщаш към мисли за това какво си загубила, какво е можело да бъде и какво не е било.

Това е мястото, в което започва изживяването на болката. Там започва възстановяването. Това е най-важното нещо в процеса.

Но…

Когато човек не може да изживее болката си – защото му се струва прекалено силна, или просто няма пространство да я обработи. Когато не може да си позволи да я преживее, защото се грижи за малки деца, например, или трябва да е адекватен в работата си.

Тогава съзнанието превключва в защитен режим и човек влиза във втората фаза – цикълът на обвинението.

В тази фаза се появява гневът. Гневът е вторична емоция, която потиска тъгата и болката, с които човек не може да се справи.

Той се усеща като прилив на сила и като движение.

Болката, от друга страна, се усеща като застой, особено когато се бориш с нея и не искаш да я пуснеш навън.

В този етап започваш да търсиш виновен, обяснение, оправдание.

Първоначално насочваш обвинението към другия човек. Ядосваш се, гневиш се, търсиш защо се е случило. След това насочваш този гняв към себе си. Защо останах, защо търпях, как не видях по-рано.

В тази фаза се окопаваш в ролята на жертва. В усещането, че с теб е постъпено несправедливо и че не си го заслужила. Много жени зациклят тук дълго време. Това състояние ги изтощава изключително много.

Ако не си дадеш сметка, че правиш това и не се върнеш към изживяването на болката, преминаваш в следващата фаза.

Тя отново е защитен механизъм. Наричам я колелото на справянето.

В тази фаза мобилизираш гнева си и го превръщаш в енергия. С тази енергия се убеждаваш, че вече си се справила и че всичко е зад гърба ти. Започваш да ходиш на фитнес, да излизаш с приятелки, да се грижиш за външния си вид, да се оглеждаш за нова връзка.

Отвън изглежда, че си добре и че си продължила напред.

В същото време, когато останеш сама със себе си, болката се връща. Спомени, музика, места, хора. Всичко може да я активира и да те върне обратно. Тук потискането става по-лесно, защото вече имаш много начини да се отклоняваш от нея и да не я усещаш.

Някои жени остават в тази фаза дълго време. Някои завинаги.

Че има проблем става ясно, когато влезеш в нова връзка, но носиш тази болка със себе си.

Започваш да я проектираш върху новия партньор и моделът се повтаря.

Истинското възстановяване започва в момента, в който си дадеш сметка, че не можеш да продължаваш по този начин. В който видиш, че колелото на справянето също те изтощава. В който се окажеш в нова връзка и разбереш, че носиш старата си болка вътре в нея.

Тогава единственият път е да се върнеш към себе си.

Да изживееш болката си. Да я преживееш. Да я приемеш.

Да приемеш себе си вътре в този процес и изборите, които си направила. Да приемеш и другия човек такъв, какъвто е, със свободата му да избира.

Тук се събира цялото ти сърце.